...
И нека да бъдеш – през девет царства във десето:
ще дойда през огън и преспи, и вятър суров...
вземи ми ръцете, вземи ми очите, сърцето
в отплата за твойта едничка трошица любов.
Защото не зная: без нея в студената шепа
какво щях да правя аз, друмник от вихри подет,
и как щях да срещам зората над пустите степи,
където кръстосвам сред облаци, тръне и лед.
...
И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.
Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетната черта.
Не, ний не можем да бъдем добри познати.
Няма среда в любовта.
Бяхме най-близки... Затуй отсега нататък
Ще сме най-чужди в света.
Марина, нашите празници ни наказват.
Нашите празници са безмилостни, екзотични слънца.
Те изгряват внезапно и внезапно залязват,
а срамът обгаря виновните ни лица.
Марина, нашите празници са отломъци
от времената, в които сме били богове.
Любовта е опит да си припомним,
че сме съвсем смъртни.
И не съвсем.
